Имаше едно врабче, което чуруликаше от сутрин до вечер в градината на една къща и беше много щастливо. Подскачаше то безгрижно по клоните на големите стари дървета, пееше си весели песнички, а щом огладнееше, слизаше на земята и скок-подкок - отиваше при кокошарника и все намираше по някое ечемичено зрънце.А в кокошарника живееха четири кокошки и един петел. Едната кокошка беше бяла, другата - жълта, третата - сива, четвъртата - черна. Петелът пък беше шарен и имаше голям червен гребен и остри шипове, от които се бояха всички съседски петли. Сутрин, когато стопаните на къщата още спяха, той се качваше на стобора, изпляскваше с криле и се провикваше:
- Ку-ку-ри-гу-у-у-у-у!
Тогава сънливците отваряха очи, ставаха от леглата си и се залавяха за работа. Както виждате, тоя петел с пълно право можеше да се нарече будилник, макар че нямаше нито стрелки, нито звънче и не беше купен от магазин, а се беше излюпил от обикновено кокоше яйце.
Когато жълтата кокошка съглеждаше врабчето, че се върти около кокошарника и търси храна, тя настръхваше цяла от гняв и казваше сърдито на другите кокошки:
- Не мога да търпя вече тоя готованко! Гледайте го: нищо не работи, а само яде!
- И отгоре на туй го рисуват по букварите на децата, като че кой знае какво е направил! - отвръщаше бялата кокошка.
- И аз също! - добавяше черната.
- Стига де!- намесваше се тогава петелът. - Да не мислите, че наш врабчо се е родил само да яде. Ами ако го нямаше него, кой щеше да чисти дърветата от гъсеници, а?- Брей, голяма работа! - викнаха в един глас и четирите кокошки и се разкудкудякаха тъй силно, че петелът изгубваше търпение, спущаше се отгоре им и почваше да им скубе перушината.
Но малкото врабче не разбираше езика на кокошките и затова продължаваше да обикаля кокошарника и да кълве спокойно поръсените по земята ечемичени зрънца.
Една нощ заваля сняг и цялата земя се покри с дебела снежна пелена. Дърветата побеляха като големи захарни букети, малките къщици се сгушиха и по стъклата на прозорците им заблестяха звездички от скреж.
На сутринта врабчето изкочи от своето скривалище под стряхата на къщата и кацна върху стобора.
- У-у-у, че люта зима! - рече то и настръхна цяло от студ.
А бялата кокошка, която беше току-що станала от сън и бе надникнала за миг през вратичката на кокошарника да види какво времето, закудкудяка радостно, сетне легна веднага в сламата и снесе едно яйце.
Тя помисли, че земята е побеляла от нейната перушина и тая мисъл я наду като пуйка.
- Бягайте! Не се допирайте до мен! - говореше тя на своите другарки, а те се изсмяха тихо и не казаха нищо.
Само черната кокошка въздъхна дълбоко и от очите й покапаха сълзи. Мъчно й беше, че земята не е покрита с нейната перушина.
След малко в градината дойде едно хубаво момиченце с черни очички и с румено личице.
- Бате ще ми направи снежен човек! - извика то и запляска весело с ръчички.
И наистина неговият брат затъркаля по земята една снежна топка, която започна да става все по-голяма и по-голяма, докато най-сетне се превърна в чуден снежен човек с дълга метла в ръката, с червен нос от морков и с два черни въглена вместо очи. Цял ден малкото момиченце скачаше около снежния човек и му се радваше. Ала ето че настъпи вечерта и къщата заспа дълбок сън. Заспаха и кокошките в кокошарника.
Само малкото бедно врабче стоеше още будно, защото не беше яло от сутринта. Снегът бе засипал ечемичените зрънца, а другаде храна не можеше да намери. Когато ясният месец изгря на небето, врабчето излезе изпод стряхата и кацна върху рамото на снежния човек.
- Хей, приятелю, я се махай от тук, че ако дигна метлата, знаеш ли? - извика снежният човек и черните въглени на лицето му светнаха също като човешки очи.
- Ти не можеш да дигнеш метлата, защото не си истински човек - извърча гладната птичка.
- Не съм истински човек ли? Кой ти каза?
- Видях, когато те направиха от сняг - отвърна врабчето. - Не ми се сърди, моля те! Няма да ти сторя никакво зло. Ще постоя малко на рамото ти и пак ще хвръкна. Дойдох само да ти се оплача, че днес не съм клъвнало нито трошичка, а на кокошките дадоха цяла паница с царевична каша.
Сърцето на снежния човек се сви от болка. Той съжали бедната птичка, която трепереше от студ на рамото му, изкашля се тихо и рече:
- Много ли си гладен, врабчо?
- Ох! - въздъхна врабчето. - Умирам от глад!
- Знаеш ли какво? - каза снежния човек. - Я вземи, че си клъвни от носа ми, той е от морков. Все ще се затиш малко. Само внимавай да не ми изядеш целия нос.
- Колко си добър! - изчурулика врабчето радостно и скочи върху дръжката на метлата. Протегна мъничката си главица и закълва лакомо вкусния морков.
- Ех, да знаеш колко хубаво е в небесните висини! - рече замислено снежния човек. - Всички тия снежинки, от които съм направен сега, бяха малки дъждовни капчици. Когато се отрониха от облаците, те блестяха като елмазени зрънца, но после дъждовните капчици замръзнаха, залепваха се една за друга и се превръщаха в големи снежни парцали.
"Колко сладък морков!" - мислеше си врабчето, без да слуша какво му говори снежния човек. То беше изяло вече върха на носа му и продължаваше да кълве нататък, когато изведнъж го сепна писклив глас:
- Ей-ей, какво правиш? Стига ти толкова! Ще ме оставиш без нос!
И малкото врабче целуна снежния човек по челото и кацна отново на рамото му.
- Благодаря ти много! - каза то. - Ако не беше ти, аз щях да умра от глад.
- Хайде, върви да спиш! - рече снежният човек.
- Лека нощ! - извика врабчето и отлетя.
Така малката сива птичка и снежният човек станаха приятели. Всяка вечер врабчето кацваше върху дръжката на метлата. Неговият снежен приятел му разказваше за чудния живот в небесните висини, а то кълвеше сладкия морков и си мислеше, че и животът на земята нямаше да е лош, ако не е толкова студено.
Разбира се, всяко нещо си има край. Затова и морковът най-сетне свърши и снежният човек остана без нос. Ала братът на малкото момиченце забоде в лицето му нов , още по-голям морков и по сладък от първия.
после - трети, четвърти, пети, шести. Врабчето ядеше и не се шегуваше.
Минаха много дни. Една сутрин слънцето блесна на небето и снегът започна да се топи под горещите му лъчи. Метлата падна от ръцете на снежния човек, сетне паднаха и самите му ръце, търкулна се главата му с двата въглена и с късчето морков, което беше неговият последен, девети нос. Земята просмука разтопения сняг и от снежния човек не остана нищо.
Само там, където се стопи неговото бяло добро сърце, цъфнаха веднага три чудни малки кокичета.
