Снежна коледна нощ в Лондон. Снежинките се сипеха над островърхите покриви и калдъръмените улици на стария град. С бастун в ръка, Ебенизър Скрудж, най-богатият, най-стиснатият и най-пресметливият лондончанин, си прокарваше път по оживения тротоар.
Един засмян Дядо Коледа подрънкваше със звънче и събираше пари за бедните. „Честита Коледа!”, провикна се той, но старият скъперник се сгуши още повече в палтото си и го подмина.
Три момченца пееха коледни песни под уличния фенер. Те кимнаха и се усмихнаха на Скрудж. Розовите им личица искряха от радост. Ала Скрудж извърна поглед и уви дебелия шал около кльощавия си врат.
- Глупости! – промърмори той и продължи да крачи по мразовитата улица, сподирян от веселите им гласове. – Ще ми пеят за Коледа! Поне да пеят за вечерята си, ами то...
Треперещ просяк протегна ръка към Скрудж и рече:
- Господине, дайте пени на бедния човек!
- Друг път! – отвърна Скрудж и вдигна бастуна си, да се защити.
После продължи по празничните улици. Най-накрая стигна до кантората си и въздъхна с облекчение, сякаш бе стигнал до спасителен остров сред окена от безумно веселие.
Скрудж вдигна поглед към дървената табелка над врата. Тя бе полузасипана със сняг, но отдолу се виждаше зачеркантото име на Марли. Някога Джейкъб Марли беше съдружник на Скрудж.
Скрудж се загледа в зачеркнатото име.
- От седемн години го няма на тоя свят – каза той и добави с лукава усмивка: - Ама си го биваше! Крадеше от вдовиците и ограбваше бедните! Но в завещанието си ми остави достатъчно пари за надгробен паметник!
Скрудж се засмя и потупа табелката с бастуна. Снежната козирка се разлетя на пухкави кудели и отдолу, над името Марли, се показа и името Скрудж. С необичайна за смръщеното си лице доволна усмивка , гордият собственик не сваляше очи от табелата.
- Аз обаче го погребах в морето! Хи, хи!
В знак на одобрение на собствената си хитрост, Ебенизър Скрудж поклати весело глава и влезе в кантората тъкмо когато неговият служител Боб Крачит се канеше да хвърли малко въглища в старата печка сред студената, тъмна стая.
Щом видя Скрудж, Боб веднага скри лопатката с въглища зад гърба си.
- О, добро утро, господин Скрудж, добро утро – смотолеви той.
- Крачит! – викна Скрудж. – Какво смяташе да правиш с въглищата?
Виновникът протегна ръка към замръзналата мастилница върху печката.
- Ами... смятах да размразя мастилото... – отвърна той.
Скрудж удари с бастуна си лопатката и тя издрънча в почти празната кофа за въглища.
- Такива да ги нямаме! Нали миналата седмица пали печката! Хайде, гледай си работата!
Боб безмълвно се покатери на високото столче и се наведе над дебелата черна тетрадка. След малко се обърна и погледна умолително шефа си.
- Господин Скрудж, като споменахте работа, утре е Коледа и искам да попитам... – колебливо започна той.
Скрудж застина с палтото и шапката в ръка и се намръщи, зякаш го заболя зъб.
- ...Искам да попитам – продължи Боб – дали не може да взема половин почивен ден?
Настъпи дълго мълчание – на Скрудж очевидно не му беше никак лесни да реши. Най-сетне въздъхна и каза:
- Може, защо да не може. – После поклати пръст и добави: - Но ще ти удържа половин надница!
Боб кимна радостно.
- Да направим сметката – замисли се Скрудж. – Плащам ти два шилинга на ден...
- Два шилинга и половин пени, господине – внимателно напомни Боб.
- Е, да – съгласи се Скрудж. – Нали ти повиших заплатата преди три години.
- Точно така, господине. Когато започнах да се грижа за прането ви.
- Аха – кимна Скрудж свъсено. – Хайде, Крачит, работи, а аз ще прегледам сметките.
Преди да стигне до бюрото, Скрудж вдигна торбата, която се мъдреше насред стаята, и я хвърли към Боб.
- И като спомена прането, ето ти торбата!
- Слушам, господине! – весело отвърна Боб и я хвана.
Скрудж отново промърмори и най-после седна на бюрото си. Извади торбите с пари, започна бавни да ги брои, а лицето му засия като на човек, който се наслаждава на най-вкусното ястие на света.
- Така... Петдесет лири и десет шилинга от Макдъф. Плюс осемдесет процента лихва...
Ебенизър Скрудж сякаш се разтапяше при вида на купчините пари. Изведнъж той прегърна златните монети, като че ли бяха най-скъпите му приятели.
- Ах, парички, парета, паричици сладки!
В този миг се чу звънчето на вратата и в кантората нахълта ликуващ, засмян младеж.
- Честита Коледа! – извика той.
Боб се усмихна и скочи от високото столче:
- И на вас, господин Фред!
Скрудж само изгледа племенника си над купчината пари и измърмори:
- Глупости!
Фред може би го чу, но се направи, че не е разбрал, и размаха елховия венец, който държеше.
- Весела Коледа, чичо!
- И какво и е толкова веселото? – попита Скрудж.
Старият скъперник стана от бюрото и тръгна заканително към племенника си, сякаш беше учител, назидаващ тъп ученик.
- Коледа е ден като всички други работни дни! – крещеше Скрудж и размахваше пръст досами лицето на Фред. – И всеки перушан, който си въобразява, че не е така, заслужава хубав урок.
Фред отстъпи, подскачайки, стиснал венеца като щит.
Скрудж не можа да продължи с поученията, защото Боб се осмели да заяви:
- Но, господине, Коледа е празник на семейството и на щедростта!
- Да не повярващ!
Боб сведе очи. Но въодушевеният Фред не се предаваше лесно.
- Аз пък вярвам! Веселса Коледа! Веселса Коледа!
Боб изпляска неволно. Ала строгият поглед на Скрудж тутакси сепна боязливия чиновник и той се престори, че пляска с ръце, за да се стопли.
- Какво те носи насам, племеннико? – промърмори Скрудж и се обърна отново към Фред.
- Дойдох да ти дам това – Фред тържествено му подаде венеца – да те поканя на гости!
Скрудж се вторачи в племенника си. След това лицето му придоби доволно изражение. За момент дори заприлича на добър и благ чичо.
- Сигурно ще има голяма пуйка, пълнена с кестени, а? – попита той с любезен глас.
Фред кимна.
- И кейк със сливи и лимонов сос? – продължи Скрудж.
- Да, разбира се! – Фред се облиза, сякаш кейкът бе пред него.
- А ще има ли захаросани плодове и сладки?
- Да, да, да! – кимаше радостно Фред. – Ще дойдеш ли, чичо?
Както се усмихваше, Скрудж изведнъж изкриви лице в обичайната кисела гримаса и забута Фред към вратата.
- Ти луд ли си! Нали знаеш, че аз не ям такива неща!
Той отвори вратата, нахлузи венеца на главата на Фред и го избута на студа.
- Хайде, бай! И на теб, и на венчето!
През отворената врата нахлу вятър и разпиля книжата от бюрото на Крачит. Смутеният служител хукна да ги събира. Кой знае какво още им предстоеше в този празничен ден...
Скрудж извика ядосано:
- Ама че глупости! – и затръшна вратата.
Ала Фред тутакси я отвори, протегна отвън ръка и окачи венеца на дръжката от
вътрешната страна. След като затвори вратата, той се провикна с все сила:
- Честита Коледа!
Скрудж се завъртя на пета и изкрещя в отговор:
- Глупости, глупости и пак глупости!
Боб не можа да се сдържи, усмихна се и каза тихичко, като че на себе си:
- Ех, този Фред, толкова е мил!
- Особняк! – промърмори Скрудж замислено.
Най-после двамата отново се заловиха за работа. Само след миг звънчето на вратата отново иззвъня и в кантората влязоха двама елегантни господа. Единият беше кльощав и висок,
другият – нисък и дебел.
- Клиенти! – зарадва се Скрудж и потри ръце.
Боб се надигна от стола, но Скрудж му направи знак да седне.
- Аз ще разговарям с господата, Крачит.
Двамта стояха смутено до вратата. Скрудж се приближи и каза:
- На вашите услуги!
Кльощавият се покашля и заговори с тънък гласец:
- Господине, ние събираме средства за... за... бездомните и мизерстващите...
- За кого?!
- За бедните – поясни дебеланкото.
- Ооо! Бедните значи... – Скрудж повдигна вежди, изгледа нежеланите посетители и заяви: - Но като дадете пари на бедните, те повече няма да бъдат бедни, нали?
Двамата се спогледаха и кимнаха, без да са съвсем сигурни дали са разбрали думите на Скрудж.
- А след като вече не са бедни, вие няма да събирате пари за тях, така ли?
- Да... – промълви кльощавият.
- С други думи, ще останете без работа – заключи Скрудж и намръщен забута двамата към вратата.
- Моля ви, господа, не ме карайте да ставам причина да загубите работата си! – добави той. - Особено на връх Бъдни вечер!
- О, не, господин Скрудж, не бихме допуснали това! – увериха го господата.
Скрудж сграбчи венеца от вратата и им го хвърли.
- Ето ви нещичко за бедните и изчезвайте!
Венецът се закачи на носа на дебеланкото. Двамата стояха смутени и объркани пред затръшнатата врата.
- Крачит, Крачит – занарежда Скрудж, - тоя свят не върви на добро! Работиш цял живот и току с епояви някой, който иска да ти вземе парите!
Боб знаеше, че Скрудж не очаква отговор, и се приведе отново върху книжата. Вдигна очи чак когато старият стенен часовник отмери седем удара. Край на работния ден!
Накани се да слезе от високото столче, когато забеляза, че Скрудж гледа джобния си часовник.
- Стенният часовник е напред с две минути – заяви той.
Боб бързо взе писалката и отново се залови за работа.
Но Скрудж махна с ръка и каза сякаш беше най-благородният човек в света:
- Е, какво са всъщност две минути! Можеш да си тръгваш!
- Благодаря, господине! Много мило от ваша страна!
- Няма нужда от любезности. Хайде, и на следващия ден по-раничко!
- Разбира се, господиме, разбира се. Весели глупости, ох, Весела Коледа, господине!
- Добре, добре – отвърна Скрудж.
Един засмян Дядо Коледа подрънкваше със звънче и събираше пари за бедните. „Честита Коледа!”, провикна се той, но старият скъперник се сгуши още повече в палтото си и го подмина.
Три момченца пееха коледни песни под уличния фенер. Те кимнаха и се усмихнаха на Скрудж. Розовите им личица искряха от радост. Ала Скрудж извърна поглед и уви дебелия шал около кльощавия си врат.
- Глупости! – промърмори той и продължи да крачи по мразовитата улица, сподирян от веселите им гласове. – Ще ми пеят за Коледа! Поне да пеят за вечерята си, ами то...
Треперещ просяк протегна ръка към Скрудж и рече:
- Господине, дайте пени на бедния човек!
- Друг път! – отвърна Скрудж и вдигна бастуна си, да се защити.
После продължи по празничните улици. Най-накрая стигна до кантората си и въздъхна с облекчение, сякаш бе стигнал до спасителен остров сред окена от безумно веселие.Скрудж вдигна поглед към дървената табелка над врата. Тя бе полузасипана със сняг, но отдолу се виждаше зачеркантото име на Марли. Някога Джейкъб Марли беше съдружник на Скрудж.
Скрудж се загледа в зачеркнатото име.
- От седемн години го няма на тоя свят – каза той и добави с лукава усмивка: - Ама си го биваше! Крадеше от вдовиците и ограбваше бедните! Но в завещанието си ми остави достатъчно пари за надгробен паметник!
Скрудж се засмя и потупа табелката с бастуна. Снежната козирка се разлетя на пухкави кудели и отдолу, над името Марли, се показа и името Скрудж. С необичайна за смръщеното си лице доволна усмивка , гордият собственик не сваляше очи от табелата.
- Аз обаче го погребах в морето! Хи, хи!
В знак на одобрение на собствената си хитрост, Ебенизър Скрудж поклати весело глава и влезе в кантората тъкмо когато неговият служител Боб Крачит се канеше да хвърли малко въглища в старата печка сред студената, тъмна стая.
Щом видя Скрудж, Боб веднага скри лопатката с въглища зад гърба си.
- О, добро утро, господин Скрудж, добро утро – смотолеви той.
- Крачит! – викна Скрудж. – Какво смяташе да правиш с въглищата?
Виновникът протегна ръка към замръзналата мастилница върху печката.
- Ами... смятах да размразя мастилото... – отвърна той.
Скрудж удари с бастуна си лопатката и тя издрънча в почти празната кофа за въглища.
- Такива да ги нямаме! Нали миналата седмица пали печката! Хайде, гледай си работата!
Боб безмълвно се покатери на високото столче и се наведе над дебелата черна тетрадка. След малко се обърна и погледна умолително шефа си.
- Господин Скрудж, като споменахте работа, утре е Коледа и искам да попитам... – колебливо започна той.
Скрудж застина с палтото и шапката в ръка и се намръщи, зякаш го заболя зъб.
- ...Искам да попитам – продължи Боб – дали не може да взема половин почивен ден?
Настъпи дълго мълчание – на Скрудж очевидно не му беше никак лесни да реши. Най-сетне въздъхна и каза:
- Може, защо да не може. – После поклати пръст и добави: - Но ще ти удържа половин надница!
Боб кимна радостно.
- Да направим сметката – замисли се Скрудж. – Плащам ти два шилинга на ден...
- Два шилинга и половин пени, господине – внимателно напомни Боб.
- Е, да – съгласи се Скрудж. – Нали ти повиших заплатата преди три години.
- Точно така, господине. Когато започнах да се грижа за прането ви.
- Аха – кимна Скрудж свъсено. – Хайде, Крачит, работи, а аз ще прегледам сметките.
Преди да стигне до бюрото, Скрудж вдигна торбата, която се мъдреше насред стаята, и я хвърли към Боб.
- И като спомена прането, ето ти торбата!
- Слушам, господине! – весело отвърна Боб и я хвана.
Скрудж отново промърмори и най-после седна на бюрото си. Извади торбите с пари, започна бавни да ги брои, а лицето му засия като на човек, който се наслаждава на най-вкусното ястие на света.
- Така... Петдесет лири и десет шилинга от Макдъф. Плюс осемдесет процента лихва...
Ебенизър Скрудж сякаш се разтапяше при вида на купчините пари. Изведнъж той прегърна златните монети, като че ли бяха най-скъпите му приятели.
- Ах, парички, парета, паричици сладки!
В този миг се чу звънчето на вратата и в кантората нахълта ликуващ, засмян младеж.- Честита Коледа! – извика той.
Боб се усмихна и скочи от високото столче:
- И на вас, господин Фред!
Скрудж само изгледа племенника си над купчината пари и измърмори:
- Глупости!
Фред може би го чу, но се направи, че не е разбрал, и размаха елховия венец, който държеше.
- Весела Коледа, чичо!
- И какво и е толкова веселото? – попита Скрудж.
Старият скъперник стана от бюрото и тръгна заканително към племенника си, сякаш беше учител, назидаващ тъп ученик.
- Коледа е ден като всички други работни дни! – крещеше Скрудж и размахваше пръст досами лицето на Фред. – И всеки перушан, който си въобразява, че не е така, заслужава хубав урок.
Фред отстъпи, подскачайки, стиснал венеца като щит.
Скрудж не можа да продължи с поученията, защото Боб се осмели да заяви:
- Но, господине, Коледа е празник на семейството и на щедростта!
- Да не повярващ!
Боб сведе очи. Но въодушевеният Фред не се предаваше лесно.
- Аз пък вярвам! Веселса Коледа! Веселса Коледа!
Боб изпляска неволно. Ала строгият поглед на Скрудж тутакси сепна боязливия чиновник и той се престори, че пляска с ръце, за да се стопли.
- Какво те носи насам, племеннико? – промърмори Скрудж и се обърна отново към Фред.
- Дойдох да ти дам това – Фред тържествено му подаде венеца – да те поканя на гости!
Скрудж се вторачи в племенника си. След това лицето му придоби доволно изражение. За момент дори заприлича на добър и благ чичо.- Сигурно ще има голяма пуйка, пълнена с кестени, а? – попита той с любезен глас.
Фред кимна.
- И кейк със сливи и лимонов сос? – продължи Скрудж.
- Да, разбира се! – Фред се облиза, сякаш кейкът бе пред него.
- А ще има ли захаросани плодове и сладки?
- Да, да, да! – кимаше радостно Фред. – Ще дойдеш ли, чичо?
Както се усмихваше, Скрудж изведнъж изкриви лице в обичайната кисела гримаса и забута Фред към вратата.
- Ти луд ли си! Нали знаеш, че аз не ям такива неща!
Той отвори вратата, нахлузи венеца на главата на Фред и го избута на студа.
- Хайде, бай! И на теб, и на венчето!
През отворената врата нахлу вятър и разпиля книжата от бюрото на Крачит. Смутеният служител хукна да ги събира. Кой знае какво още им предстоеше в този празничен ден...
Скрудж извика ядосано:
- Ама че глупости! – и затръшна вратата.
Ала Фред тутакси я отвори, протегна отвън ръка и окачи венеца на дръжката от
вътрешната страна. След като затвори вратата, той се провикна с все сила:- Честита Коледа!
Скрудж се завъртя на пета и изкрещя в отговор:
- Глупости, глупости и пак глупости!
Боб не можа да се сдържи, усмихна се и каза тихичко, като че на себе си:
- Ех, този Фред, толкова е мил!
- Особняк! – промърмори Скрудж замислено.
Най-после двамата отново се заловиха за работа. Само след миг звънчето на вратата отново иззвъня и в кантората влязоха двама елегантни господа. Единият беше кльощав и висок,
другият – нисък и дебел.- Клиенти! – зарадва се Скрудж и потри ръце.
Боб се надигна от стола, но Скрудж му направи знак да седне.
- Аз ще разговарям с господата, Крачит.
Двамта стояха смутено до вратата. Скрудж се приближи и каза:
- На вашите услуги!
Кльощавият се покашля и заговори с тънък гласец:
- Господине, ние събираме средства за... за... бездомните и мизерстващите...
- За кого?!
- За бедните – поясни дебеланкото.
- Ооо! Бедните значи... – Скрудж повдигна вежди, изгледа нежеланите посетители и заяви: - Но като дадете пари на бедните, те повече няма да бъдат бедни, нали?
Двамата се спогледаха и кимнаха, без да са съвсем сигурни дали са разбрали думите на Скрудж.
- А след като вече не са бедни, вие няма да събирате пари за тях, така ли?
- Да... – промълви кльощавият.
- С други думи, ще останете без работа – заключи Скрудж и намръщен забута двамата към вратата.
- Моля ви, господа, не ме карайте да ставам причина да загубите работата си! – добави той. - Особено на връх Бъдни вечер!
- О, не, господин Скрудж, не бихме допуснали това! – увериха го господата.
Скрудж сграбчи венеца от вратата и им го хвърли.- Ето ви нещичко за бедните и изчезвайте!
Венецът се закачи на носа на дебеланкото. Двамата стояха смутени и объркани пред затръшнатата врата.
- Крачит, Крачит – занарежда Скрудж, - тоя свят не върви на добро! Работиш цял живот и току с епояви някой, който иска да ти вземе парите!
Боб знаеше, че Скрудж не очаква отговор, и се приведе отново върху книжата. Вдигна очи чак когато старият стенен часовник отмери седем удара. Край на работния ден!
Накани се да слезе от високото столче, когато забеляза, че Скрудж гледа джобния си часовник.
- Стенният часовник е напред с две минути – заяви той.
Боб бързо взе писалката и отново се залови за работа.
Но Скрудж махна с ръка и каза сякаш беше най-благородният човек в света:
- Е, какво са всъщност две минути! Можеш да си тръгваш!
- Благодаря, господине! Много мило от ваша страна!
- Няма нужда от любезности. Хайде, и на следващия ден по-раничко!
- Разбира се, господиме, разбира се. Весели глупости, ох, Весела Коледа, господине!
- Добре, добре – отвърна Скрудж.
още.....
