сряда, 14 април 2010 г.

Всяка работа си иска майстора

Воденица

Един момък тръгнал да мели жито. Баща му рекъл:
- Не ходи при воденичар без мустаци, че ще те излъже!
Момъкът потеглил край реката и стигнал до една воденица.
- Сваляй момче, да мелим житото! - рекъл воденичарят.
- Няма да стане! - отвърнал момъкът, понеже видял, че човекът е без мустаци. - Ти ще ме излъжеш.
И подкарал колата нагоре. А в туй време воденичарят изтичал зад върбалака и застанал на по-горната воденица.
Погледнал момъкът воденичарят - и той без мустаци. Продължил нататък. Стигнал до трета воденица, ала и там го чакал воденичар без мустаци - онзи бил го изпреварил пак.
Повече воденици нагоре нямало и момъкът обърнал колата - сега му се струвало, че първият воденичар има мустачки. Ето, че и той дотичал - нали все бързал нагоре-надолу.
- Слушай момче - рекъл воденичарят, - няма да платиш меленето, ако вземем да се надлъгваме и ти ме наддумаш. Ама, ако те наддумам аз, ще взема брашното. Съгласен ли си?
Момъкът си рекъл: ''Абе може ли мене да ме даддума някакъв си воденичар?'', и се съгласил на облога.
- Едно време аз бях много богат - започнал воденичарят. - Имах толкова много овце, че дори не можех да ги преброя. Като захванахме с ратаите да ги доим - измина цяла госина. Напълнихме с мляко един голям дол. Направихме сирене - та стана половин дол сирене...
- И аз не съм беден - подзел момъкът. - Имахме ние един голям козел. Не зная колко метра беше висок, защото до толкова не мога да броя. Но като чесал веднъж рогата си, между тях останала пръст. Минал козелът край орехово дърво и един орех паднал между рогата му и поникнал. За една година стана дърво, дебело колкото козела. А високо, и аз не знам колко... Като роди орехи, не можехме да се качим да ги оберем. Ама аз изчаках орехите да узреят хубаво, хванах двайсетина оси и ги пуснах при козела. Като започна да скача той, всичките орехи изпадаха. Десет години ядем и още не можем да ги изядем.
Почесал се воденичарят зад врата и подхванал:
- Вярно, не си сиромах. Значи и да изгубиш това жито, нищо няма да ти стане... Аз пък ще ти дам моята тиква, ако искаш. Тя расна, расна и докато се усетим, къщата ни остана вътре в нея. Прокопах отвор за врата. От семките смлях брашно и направих масло, а с люспите се греем цяла зима. Ще идеш жена ми да ти отреже тиквата, та да не се връщаш в къщи с празни ръце.
- Защо ми твоята тиква? Ние си имаме ябълка - рекъл момъкът. - Тя е три години широка и девет години висока. Един път се качих на нея. През есента се качих, през зимата стигнах до една ябълчица. Червива излезе. Влязох в дупката на червея и го съсякох. Изхвърлих го и той така натори дървото, че то взе още да расте и ме вдигна толкова нависоко, та вече не можех да сляза. Поразклатих моята ябълка, тя се откъсна и падна. И цяло село започна да си реже от нея. Влизаме през дупката на червея, вадим си и семки за брашно, за масло. А брат ми си направи от една семка къща...
- Тюх бре, момче - възкликнал воденичарят, - как не си знаел да ми донесеш парченце от този червей, та да нахраня прасенцата. Майка им ги роди горе на тополата и умря там, та сега ни свети като месечина. А прасенцата, към стотина са, не щат все тиква да ядат. Ако беше метнал в колата едно парче от червея, нямаше да ти взема брашното...
- Бях взел аз едно парче, ама рекох да напоя воловете - спокойно рекъл момъкът. - Щом ги разпрегнах, минаха едни вашенци и рекоха, че върбата искала да пие вода. И се покатериха, та увиснаха един за друг по един голям клон. Да, ама горният човек с епусна - да си плюе на ръцете - и всички цамбурнаха във вира. Воловете ми се уплашиха и побягнаха, а аз изхвърлих червея и хукнах с каруцата да ги гоня.
- А какво стана с нашенци? - попитал воденичарят.
- Сигурно са се удавили. Като дойда пак, ти ще ми кажеш.
- Гледай да дойдеш по времето когато зреят ягодите - рекъл водени1чарят.- барем да се наядеш. Миналата година една се търкулна от хълма и затисна една голяма къща. Всички мъже от селото се събрахме да я отместим.
- А при нас сега растат едни краставици... - казал момъкът. - Нашата се е проснала през пътя, та с конете я прескачат, а с колите заобикалят отдругаде...ю- А да знаеш медът ми какъв е! Сто кошера имам и всяка пчела дава по кило мед - не се предавал воденичарят.
- Е, мед и аз имам - рекъл момъкът. - Веднъж кобилата ми закачи с копито един кошер, та като потече мед, напои земята и от едно житено зрънце израастна клас чак до небето. Покатерих се да видя какво прави дядо юГоспод. Гледам: седи си той, подлага под сламката златни паници, те се пълнят и ангелчетата ги отнасят. Издебнах ги и взех да хвърлям тези божи паници на земята. Подгониха ме ангелчетата и аз заслизах по сламката, ама тя по едно време изчезна - нашите я ожънали долу. Увиснах си ей тъй, във въздуха. Заскубах си косата, завързвах косъм по косъм и се спуснах. По едно време ми стана много студено, запалих огън да се посгрея и изгорих косъма. Полетях на долу и паднах точно на едно писмо. Вззех го, а вътре пишеше: ''Воденичарят да даде на момчето брашното, защото всяка работа си иска майстора!''
Разсмял се воденичарят и напълнил чувалите на момъка.
Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...