вторник, 16 март 2010 г.

Будалчо

Едно момче тръгнало да търси късмета и само да си изкарва хляба. И тъй като майка му нямала какво друго да му даде за из път – дала му една игла. Толкова имала – една игла, забодена на ризата й...
- Пази я добре! Може да се наложи да се закърпиш. Това имам, това ти давам.
Вървяло момчето цял ден, вече се стъмвало и то потърсило къде да пренощува. Наблизо не се виждало ни село, ни къща и то се заровило в една купа сено. Боднало иглата в сеното, легнало и заспало. На сутринта, като се събудило, се сетило за иглата – нали само нея си имало! Взело да търси, ала намира ли се игла в купа сено?
Един старец, който минавал наблизо, го видял, че рови из купата.
- Какво ровиш из сеното, момче? Загубил ли си нещо?
- Търся една игла. Забодох я снощи в купата, а сега не мога да я намеря.
- Ех, Будалчо, Будалчо, забожда ли се игла в сено? Забождаш я на себе си и я носиш – рекъл му старецът.
Запомнило момчето думите на стареца и като не намерило иглата, продължило по пътя. Стигнало до една кошара.
- Накъде си тръгнал? – попитал го овчарят.
- Тръгнал съм работа да търся, хляба да си изкарвам.
И овчарят го оставил да му помага. Току-що бил заклал овца, отрязал единият бут и му го дал да го занесе на жена му в селото.
Взел Будалчо бута и по пътя си спомнил думите на стареца: „забождаш на себе си”. Гледал, гледал къде по себе си може да забоде бута и го мушнал отзад на колана си. Ама го надушили кучетата, тръгнали след него и му го измъкнали.
Стигнало момчето в къщата на овчаря и рекло на жена му:
- Овчарят ти пращаше един бут да го сготвиш и аз го бях забол на себе си, ама кучетата ми го отмъкнаха и го изядоха.
А тя му рекла:
- А бре, Будалчо, така ли се носи бут? Набожда се на ръжен и така се носи.
И му дала да отнесе в кошарата едно малко агънце.
Взел Будалчо агънцето и тръгнал обратно към кошарата. Чудел се как по-лесно да носи агънцето и си спомнил думите на жената: „набожда се на ръжен”. С мъка набол живото агне на един ръжен и го занесъл на овчаря.
- Какво си направил с агнето, Будалчо?
- Господарката ми рече тъй да направя.
- Ех, глупчо глупав, тя ти е рекла тъй за бута, а не за живото агне. То се връзва на връвчица и се води.
След няколко дни овчарят му дал едно гърне, та в него да му донесе ядене от къщи. Будалчо вече наближавал селото, като се сетил за думите на овчаря: „ връзва се с връвчица и се води”. Измъкнал връвта на потурите си, вързал гърнето и го повлякъл след себе си. Но нали било глинено, гърнето се ударило в един камък, ударило се във втори и се счупило, та на връвта останала вързана само дръжката му.
Овчарят не издържал повече и изгонил Будалчо.
Тръгнал горкият да си търси късмета другаде. Стигнал до едно сели. Накрай селото имало дълбок кладенец, а около него се щурали няколко мъже, надничали вътре и се чудели какво да правят и се тюхкали.
- Какво има, байновци? Какво обикаляте този кладенец? – попитал ги той.
- Надробихме си вътре попарата, ама не можем да я извадим да я изядем.
- Лесна работа – рекъл Будалчо, - дайте ми едно голямо гърне и ще ви изнеса попарата.
Дали му гърне и Будалчо от крака на крак слязъл по издадените камъни в кладенеца и им изнесъл попара.
- Брей, какво умно момче! – рекли селяните. – Я да го вземем за кмет на селото ни да стане!
И го повели с тях. Стигнали на мегдана и видели старците в кръчмата, насядали на сладка приказка. Щом зърнали селяните, старците взели да викат:
- Не можем да станем, та да си идем до къщите.
- Защо не можете да станете? – зачудил се Будалчо.
- Ами не можем да си познаем краката. Всички са с цървули и не знаем кои чии са. Можеш ли да ни помогнеш, момче? – примолили му се те.
- Сега ще видим – рекъл Будалчо.
Взел бастуна на един от тях и започнал да удря по краката под масата. Всеки скочил и така си познали краката.
- Къде го намерихте това умно момче? – зарадвали се старците.
- Водим го кмет да ни стане, селото ни да управлява.
- Добре, добре – поклатили глава старците. – Добре сте го довели! И колко ще му е заплатата.
- На ден по жълтица.
Погладили бради старците – множко им се видяло...
На другия ден паднала гъста мъгла. Излязъл Будалчо навън и що да види: селяните разтваряли чували, като да ги пълнят, после ги слагали на гърбовете си и тръгвали на някъде.
- Какво правите? – попитал ги той.
- Изнасяме мъглата, че ни пречи.
- Не бързайте! Починете си малко! Почакайте да грейне слънцето и то ще я изнесе вместо вас!
Така и станало. Изгряло слънцето, мъглата се вдигнала и селяните рекли:
Туй момче наистина има ум да ни управлява.
Започнали те да прибират орехите. Брулели ги и се опитвали да ги загребват с вили, та да ги сипят в чувалите. Ама не могли да загребат нищо... Тогава Будалчо им рекъл:
- Вземете метли и лопати и бързо ще ги съберете.
Селяните взели метли и лопати, прибрали орехите и рекли:
- Браво, момче. Малко му е за тоя ум по жълтица на ден.
И решили да му дават по две.
Ето как понякога сред глупавите може да изглеждаш умен.
Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...