Вълкът и лисицата, нали са рода, всичко заедно правели. Даже зимата в един дом прекарвали. Избирали си уютно местенце, събирали си зимнина и после само лежали и си разказвали интересни истории.
Добре, ама на лисана и се прияло нещо по-така.
- Вълчо, аз трябва да ида за дърва за огъня, ти защо не намериш някой пчелин, малко медец да посъберем.
Полакомил се вълкът и тръгнал за мед, а в това време лисана събрала малко клечки и само опашката си на топло разчесвала. Дошъл обаче вълкът с цял пчелин, скочила лисицата и веднага място наблизо му намерила. Прибрали го за черни дни и пак пред огъня си легнали. Минало време, а пустият мед не излзиал от главата на лисаната. Мислила, мислила и накрая хитрост родила.
- Кумчо Вълчо, мене на кръщене ме чакат, стой си ти на топло.
Измъкнала се хитрушата и право в дупката с меда. Лапала, що лапала и доволна се прибрала.
- Е, Лисо – полюбопитствал вълкът, - какво име на детето дадохте?
- Нарекохме го Наченко.
Минало време, но на лисицата пак медът и все в главата.
- Е, Вълчане, пак на кръщане трябва да ходя с моите стари кокали. Стой си тук у дома, не ти трябва да излизаш.
Поспал вълкът и ето че Кума Лиса се завръща.
- А сега какво име дадохте?
- Средко, Вълчо – гузно промълвила лисана и облизала мустак.
Но лакомията лисича край нямала. След време пак на кръщене тръгнала, пак по тъмно се върнала, и коремът и бил издут, ама нали дремел, вълкът не видял. Само за името попитал, като се разбудил.
- Нарекохме го Крайчо, Куме – отвърнала лакомата лисица и се свряла да спи, че от меда и било прилошало.
Минало се време, сетил се веднъж вълкът за меда. Извикал кумата и право в медената дупка. Добре, ама там ни мед, ни пчелин.
- Ти си го изял, Вълчане, а аз на кръщенета ходя, кокалите си да моря – гузна негонена вреснала лисицата.
- Заклевам ти се, не съм го близвал – казал и вълкът.
- Тогава да проверим, не ме ли лъжеш. Ако клопка те не лови, значи ми казваш истината.
Завела хитрата лисица своя кум право в кокошарника. А насред него бил сложен капан.
- Ако ме лъжеш, Куме, от капан ще патиш. А ако си честен, няма да те улови.
Нали си бил глупак, вълкът веднага сложил крак в капана. Подскочила пружината, залостил му се кракът.
- Ти си ми изял меда – злорадо казала лисицата и се изнизала от двора.
А на сутринта стопанинът открил подаръка, който лисисцата му била довела. Взел той едно дърво, бил вълка, бил го, само душата дето не му извадил. Изхвърлил го в реката. Дали от водата или от яда заради лисичата подлост, вълкът бързо се свестил и куцукайки избягал.
Добре, ама на лисана и се прияло нещо по-така.
- Вълчо, аз трябва да ида за дърва за огъня, ти защо не намериш някой пчелин, малко медец да посъберем.
Полакомил се вълкът и тръгнал за мед, а в това време лисана събрала малко клечки и само опашката си на топло разчесвала. Дошъл обаче вълкът с цял пчелин, скочила лисицата и веднага място наблизо му намерила. Прибрали го за черни дни и пак пред огъня си легнали. Минало време, а пустият мед не излзиал от главата на лисаната. Мислила, мислила и накрая хитрост родила.
- Кумчо Вълчо, мене на кръщене ме чакат, стой си ти на топло.
Измъкнала се хитрушата и право в дупката с меда. Лапала, що лапала и доволна се прибрала.
- Е, Лисо – полюбопитствал вълкът, - какво име на детето дадохте?
- Нарекохме го Наченко.
Минало време, но на лисицата пак медът и все в главата.
- Е, Вълчане, пак на кръщане трябва да ходя с моите стари кокали. Стой си тук у дома, не ти трябва да излизаш.
Поспал вълкът и ето че Кума Лиса се завръща.
- А сега какво име дадохте?
- Средко, Вълчо – гузно промълвила лисана и облизала мустак.
Но лакомията лисича край нямала. След време пак на кръщене тръгнала, пак по тъмно се върнала, и коремът и бил издут, ама нали дремел, вълкът не видял. Само за името попитал, като се разбудил.
- Нарекохме го Крайчо, Куме – отвърнала лакомата лисица и се свряла да спи, че от меда и било прилошало.
Минало се време, сетил се веднъж вълкът за меда. Извикал кумата и право в медената дупка. Добре, ама там ни мед, ни пчелин.
- Ти си го изял, Вълчане, а аз на кръщенета ходя, кокалите си да моря – гузна негонена вреснала лисицата.
- Заклевам ти се, не съм го близвал – казал и вълкът.
- Тогава да проверим, не ме ли лъжеш. Ако клопка те не лови, значи ми казваш истината.
Завела хитрата лисица своя кум право в кокошарника. А насред него бил сложен капан.
- Ако ме лъжеш, Куме, от капан ще патиш. А ако си честен, няма да те улови.
Нали си бил глупак, вълкът веднага сложил крак в капана. Подскочила пружината, залостил му се кракът.
- Ти си ми изял меда – злорадо казала лисицата и се изнизала от двора.
А на сутринта стопанинът открил подаръка, който лисисцата му била довела. Взел той едно дърво, бил вълка, бил го, само душата дето не му извадил. Изхвърлил го в реката. Дали от водата или от яда заради лисичата подлост, вълкът бързо се свестил и куцукайки избягал.
Българска народна приказка
