- Чик-чик-чик!- зачирикало врабчето.
- Колко е хубаво! Хората ще посрещат Коледа. Комините в селото пушат ли пушат, а прозорчетата светят ли
светят.- Какво виждаш зад прозорчетата, врабчо? - попита младата ела.
- Весел дядо, работлива баба и послушно внуче.
- Какво прави дядото?
- Пали лулата, ще разказва приказки.
- Какво прави бабата?
- Баница точи.
- Какво прави внучето?
- Дърва и съчки за огъня носи.
- А елха за коледа има ли си?
- Няма си. Всичко си има милото внуче, но елха за Коледа си няма.
- Е, щом си няма, аз ще ида при него и ще му стана елха.
Люшнала клони елата и поела на път.Срещнала я мъглата.
- Къде, елице?
- В селото отивам.
- Какво има там?-
- Весел дядо, работлива баба и послушно внуче.
- Какво прави дядото?
- Пали лулата, ще разказва приказки.
- Какво прави бабата?
- Баница точи.
- Какво прави внучето?
- Дърва и съчки за огъня носи.
- А мъгла за Коледа има ли си?
- Няма си. Всичко си има милото внуче, мъгла си няма. Но и не търси. Защо му е мъгла? Стой си по-добре тук и не пречи!
Разсърдила се мъглата.
- Щом е така, и ти няма да стигнеш до селото – рекла тя и бързо се сгъстила.
Обърнала се елата насам, обърнала се натам – нищо не се вижда. Накъде да върви сега? Как да иде при хората в селото?
Сгушила се елата насред пътя и заплакала. Тогава – от дърво на дърво, от клон на клон – при нея долетяло врабчето.
- Не бой се , елице! – зачирикало врабчето. – Ти си тръгнала радост да носиш, затова ще ти помогна да излезеш от мъглата.
Хвръкнало врабчето, хвръкало, водило младата ела, водило – извело я на открито.
Продължила зелената ела пътя си.
Ала ето я насреща виелицата!
- Къде, елице?
- В селото отивам.
- Какво има там?
- Весел дядо, работлива баба и послушно внуче.
- Какво прави дядото?- Пали лулата, ще разказва приказки.- Какво прави бабата?- Баница точи.- Какво прави внучето?- Дърва и съчки за огъня носи. Огъня стъква.- А виелица за Коледа има ли си?
- Всичко има милото внуче, само виелица си няма. Но и не търси. Защо му е виелица? Стой си по-добре тука и не пречи!
Разсърдила се виелицата.
- Щом е така и ти никъде няма да идеш! – изфучала тя, дигнала снежен прах чак до небето и затрупала пъртината.
Погледнала елата насам, погледнала натам – нищо не се вижда! Накъде да върви сега? Как да иде при внучето? Спряла се и заронила сълзи, бистри като бисери.
Тогава – от дърво на дърво, от клон на клон – долетяло пак врабчето.
- Не плачи, елице-сестрице!- зачирикало с простуден гласец то. – Нали аз съм тук, нищо лошо няма да ти се случи.
И доброто врабче помогнало на елата да намери пътя през виелицата.
Стигнала елата селото и внучето и подкочило от радост като я видяло. Накичило я с най-хубавите играчки, позлатени орехи и аленочервени ябълки, със снежнобели пуканки и сладък ошав.
Радвали се бабата и дядото, радвали се – не могли да се нарадват.
Така е, като си имали послушно внуче!
