Имаше в миналото един рибар. Той живееше на морския бряг в къщурка, покрита с тръстика. Всичкото му имане бяха две малки русокоси девойчета и една вехта мрежа, с която ловеше риба. Двете девойчета помагаха на майка си, шетаха в къщи, носеха вода със стомните от чешмата, поливаха цветята в градината и вечерно време кърпеха скъсаната мрежа, докато майка им наготви вечерята и баща им се върне от пазара. Всеки ден бащата ходеше по пясъка край морето, хвърляше мрежата и ловеше дребна риба. Изсипваше я в едно кошче. Като напълнеше кошчето с риба, той отиваше в града, продаваше я и с получените пари купуваше за децата си хляб и дребни подаръци. Децата бяха много доволни от своя баща и не му се сърдеха, ако някога не можеше да хване риба и се върнеше в къщи с празни ръце. Една сутрин рибарят прехвърли през рамо закърпената мрежа, взе празното кошче и слезе по пътеката към морето. Нагази хладния пясък и когато стигна до водата, запретна крачолите и ръкавите си, приготви мрежата, надипли я.
— Хайде — рече си той, — дано днес сполуката ме споходи и да я напълня кошчето с риба, защото съм дал обувките на двеге си момиченца на обущаря и трябва да платя за кърпежа. Ако не спечеля пари, довечера не ще мога да ги взема, а децата не биса да ходят боси, ще им помръзнат краката.
Щом изрече тия думи, рибарят метна мрежата. Тя се разтвори като малко облаче и се спусна към водата. Бързо потъна. Рибарят хвана въжето и го изтегли. Събра мрежата и се опита да я измъкне, но тя беше загребала нещо много тежко и не мърдаше. Рибарят се почеса по тила, помисли малко и бързо завърза края на въжето за едно крайбрежно дърво. Сетне се съблече, влезе съв водата, почна да се гмурка и с голяма мъка избута мрежата навън. Сърцето му затупка, когато видя, че в мрежата се е заплело едно малко, но тежко засмолсно буренце.
— Навярно туй буренце е пълно с жълтици — рече развълнуван бедният рибар и го освободи от мрежата.
Търкулна го на пясъка. Захвана трескаво да го оглежда и остана разочарован, когато откри, че бурето е пробито и пълно догоре с пясък. Въздъхна, почисти мрежата, изхвърли камъчетата и кривите раци и отново я метна във водата. Този път мрежата беше съвършено лека и излезе на брега празна. Някъде на краичеца в конците се беше замотала само една рибка с големи рубинени очички и с червена опашка. Рибарят протегна ръка и я освободи от конците. Сетне я хвърли в кошчето. Рибката, като се видя на сухо, подскочи три пъти и проговори с тънко рибено гласче:
— Хей, рибарино, какво правиш? Защо ме оставяш в този сух кош, не знаеш ли, че аз мога да живея само във вода? Моля ти се, пусни ме пак в морето.
— Стой си в коша, ей сега ще ти хвана още другарки! — рече рибарят и отново почисти мрежата си.
Слушай — обади се повторно рибката, — ако ме върнеш отново в морето, обещавам ти да се явя иа помощ, когато те застрашава най-голяма опасност!
— Че с какво можеш да ми помогнеш ти — една нищо и никаква рибка? — попита рибарят.
— С хитрост — отговори рибката. — Аз съм най-хитрата рибка морето. Едно време Хитър Петър, като плаваше с лодка, си изтърва торбата с хитростите. Аз влязох в падналата на морското дъно торба и изядох всичките хитрости. Сега главата ми е пълна с ум.
— Ами как ще те повикам, когато ми потрябваш?
— Как ли, подсвирни три пъти тихо с уста и аз ще се явя.
Рибарят се замислил и си рече: — Каквото с нея, такова и без нея! — наведе се, хвана рибката за червената опашка и я хвърли отново в морето. След това приготви мрежата и за трети път си опита късмета. Потегли мрежата навън, но този път тя беше още по-тежка, отколкото първия път. Повторно влезе под водата озадаченият рибар и избута тежката мрежа. Като я измъкна най-сетне на пясъка, що да види: вътре се търкулна една делва, кована от желязо, запушена с печат от черна смола. Рибарят се наведе и погледна печата на смолата. На печата пишеше: „Михаил, ковач на оръжия, 1246 г."
Рибарят, разтревожен, погледна делвата. Сърцето му силно затупка. С трескави пръсти се залови да лющи смолата.
— Навярно този ковач е хвърлил в морето желязната делва преди седемстотин години. Я да видя какво има вътре!
Дълго клати ръждивата запушалка и най-сетне я измъкна. Тогава стана чудо, което накара зъбите на рибаря да затракат... От желязната делва започна да излиза гъст чер пушек. Тоя пушек се изви до небето и захвана да се разлива по пясъка и над морето. Сетне започна да се събира, да се сгъстява още повече и изведнъж се превърна на огромен великан с огнени очи, с уста като пещера, със зъби като тесли, с остри хищни нокти и с космати гърди.
Най-напред чудовището разтвори устата си и размаха ръце уплашено:
— Господарю — извика то с гръмовит глас, — ти си най-добрият ковач на земята, ти нямаш равен на себе си, моля ти се, смили се
над мене и не ме убивай. Пощади живота ми, Михаиле!
Рибарят, ужасен, се дръпна назад и погледна накъде ще може да избяга.
— Какво говориш? — продума той и зъбите му затракаха. — Ковачът Михаил е починал преди 700 години. Надгробната му плоча е
запазена в музея. Тя е нашарена със старобългарски букви. Аз не съм никакъв господар. Аз съм един беден черноморски рибар. А ти кой си?
— Аз съм духът на злото и на разрушението.
— Ами какво правиш в тая делва?
— Затвори ме едно време в нея хитрият ковач Михаил.
— Че защо те затвори?
— Ще ти кажа. Михаил Ковач имаше железарска работилница в Несебър. Докато той неуморно дигаше стоманения чук и правеше оръжия, клепаше сърпове и точеше секири, неговият по-малък брат скиташе по механите и пиеше вино с пръстени гърнета. Веднъж малкият брат надникна в работилницата. Беше пиян.
— Какво искаш? — попита Михаил своя брат.
— Искам да напуснеш ковачницата.
— Но тая ковачница е моя.
— Не е твоя, ами е бащина.
— Когато почина нашият баща, ти нали получи своя дял — пад¬наха ти се къщата и двете ниви, но ти всичко пропи, защо си дошъл сега?
— Дошъл съм да поема ковачницата и да те прогоня оттук! Скараха се двамата братя здравата.
— Къде ми е тежкият меч? — викна пияният.
— Ето го! — обадих се аз, откачих от стената най-тежкия меч
и му го подадох.
Тогава пияният удари брата си по главата. Михаил Ковач падна на земята. Три месеца лежа, докато му зарасне раната. А малкият влезе в тъмницата.
Веднъж Михаил Ковач ме покани е своята ковачница. Беше седнал на едно трикрако столче, а напреде му стоеше тая желязна делва.
— Не искам да враждувам с тебе — рече ми той. — Искам да ти бъда приятел и за да повярваш в моето приятелство, ще ти дам този пръстен. Той не е нещо ценно, но ми е много скъп, защото го имам от майка си. Съгласен ли си?
— Съгласен съм — отговорих аз.
Тогава ковачът измъкна от средния си пръст железния пръстен, ала без да ще, го изтърва в делвата, която беше търкулнал пред краката си. Наведе се и се опита да извади пръстена с ръка, но гърлото на делвата беше тясно и неговата ръка не можа да се промъкне.
— Стой, Михаиле — викнах аз, за да разбере, че аз всичко мога да сторя, — погледни как ще се превърна в човече колкото твоя среден пръст, ще вляза в делвата и ще изкарам пръстена.
— Влез де! — рече ковачът.
Аз мигом се превърнах на мъничко човече и се спуснах надолу с главата. И докато намеря пръстена на тъмното дъно, ковачът зачука в гърлото на делвата една желязна запушалка и викна:
— Ти си враг на човешкия род! Ти подаде меча на брата ми, за да ме погуби. Осъждам те на вечен затвор в тая стоманена делва.
Хей, синове мои, натоварете делвата на една колесница и я откарайте на черноморския бряг. Когато стигнете, влезте навътре с една лодка и хвърлете делвата в морската дълбочина!
Синовете на ковача изпълниха заповедта, търкулнаха делвата и аз паднах в морето. Вълните ме понесоха от бряг на бряг. Цели седемстотин години ме блъскаха по крайбрежните канари. И ето днес ти ме извлече в своята мрежа. Отново очите ми видяха светлина. В делвата мислех, че отколе съм ослепял. Ти си моят освободител. Вземи железния пръстен и се приготви да умреш! Предлагам ти да избереш каквато смърт искаш.
— Защо трябва да умирам? — попита рибарят и прежълтя от страх.
— Защото ме освободи. А пък аз съм дал клетва да погубя оня, който ме освободи. Най-напред, когато ме хвърлиха синовете на ковача в морето, аз си рекох:
— Ако някой ме освободи, ще напълня къщата му със съкровища. Ще го направя най-богатия човек на света.
Минаха двеста години. Никой не се яви да ме освободи.
— Ако някой отвори делвата — повторно си рекох аз, — ще му изпълня три желания, каквито и да бъдат.
Минаха се още двесте години. Никой не се яви да отвори делвата. Тогава аз ее разгневих:
— Ако някой отвори делвата, давам клетва, че ще го погубя. Ще му позволя само да си избере от какво иска да умре. По-скоро си избирай от каква смърт искаш да загинеш, защото нямам време да те чакам!
Бедният рибар падна на колене и почна да се моли на чудовището:
— Не ме убивай! Аз имам две малки дъщери, които ще загинат от глад, ако не им занеса довечера хляб. Пощади ми живота, нали аз те освободих от делвата.
— Избирай! — грозно изрева духът на злото и тропна с крак.
Тогава рибарят се досети за мъничката рибка, която освободи преди половин час, обърна се към морето и тихо подсвирна три пъти. В същия миг една грамадна вълна се зададе към брега. Тя налапа пясъка и спря до косматите крака на чудовището. Върху гребена на вълната подскокна хитрата рибка и попита рибаря какво иска.
— Този зъл дух — рече рибарят — иска да ме убие.
— Защо иска да те убие? — писна рибката.
— Защото отворих делвата и го освободих от мрака. Справедливо ли е, морска душице, да загина от ръката на оня, комуто съм направил най-голяма добрина?
— Аз съм дал клетва да погубя оня, който ме освободи — обади се огромният великан.
— Щом като се е заклел, справедливо е да те убие, но ти казваш, че тоя великан е бил в делвата, защо ме лъжеш? Как е възможно такова голямо нещо да се побере в една мъничка делва?
— Истина е! — обади се пак духът на злото.
— Докато не видя с очите си, няма да повярвам — изпищя рибката.
Тогава великанът почна да се смалява, превърна се отново на мъничко човече и скокна в делвата.
— Куку! — обади се той отвътре. Рибката прошепна на рибаря.
— По скоро зачукай запушалката на делвата!
Рибарят разбра работата, грабна запушалката, натисна я в гърлото на делвата, след това взе един камък и хубаво я зачука.
— Остани пак в тъмнина, неблагодарнико! — викна той на злия дух.
Великанът почна да плаче, да удря с юмруци и да се заканва, но стените на делвата бяха стоманени. Като свърши тая работа, рибарят грабна делвата, изкачи се на близката висока скала и хвърли в мор¬ската дълбочина врага на човешкия род. След това се върна при рибката и рече:
— Благодаря ти, морска душице!
Рибката поклати червената си опашка и викна на голямата вълна:
— Хайде!
Вълната я отнесе навътре.
Бедният рибар дълго гледа след малката си спасителка и когато я изгуби от очи, наведе се и взе от пясъка старинния пръстен на Михаил Ковач. Тръгна към града с празното си кошче.
Отби се при музейния пазител и му показа пръстена.
— Какво ще ми дадеш за тоя старинен пръстен? — попита рибаринът.
Музейният пазител пое пръстена и дълго го въртя в ръцете си.
По едно време забеляза старобългарски букви, също като ония, които бяха издълбани върху надгробната каменна плоча на Михаил Ковач.
— Ще ти платим за тая старинна находка, колкото ти се пада — рече той и му наброи добри пари. Бедният рибар излезе на пазара и накупи дрехи, обуща и играчки за двете свои малки дъщерички.
В къщи децата щяха да полудеят от радост, когато видяха, че техният скъп татко този път им носи цял куп подаръци.
